Приложение №1
"Стефан Веркович в писмо до Владимир Иванович Ламанский
определя границата между сърби
и българи и изобличава сръбските претенции към чисто български земи.
17. III.
1878 г. Аз не зная кога ще бъда там, но
тъй като сега се решава съдбата на Балканския полуостров, то смятам за уместно
да Ви изпратя копие от писмото, което писах на 6/18 декември миналата година,
само за да обърнете внимание на истинската граница между българи и сърби не
само в етнографско, но и в географско отношение, като предварително казвам, че
тук Русия за славяните е като майка за децата cи.
Както добрите родители не предпочитат едното си дете пред
другото, така,- мисля, че ще постъпи нашата мила майка Русия при определяне на
българо-сръбската граница. Както личи от вестниците, сърбите предявяват съвсем
безсъвестни претенции при разглеждане на своите граници, основавайки правата си
на някакви фантастични и баснословни исторически предания, защото те не трябва
да постъпват въз основа на миналото, а на сегашното, т. е. да поставят
естествените граници на всяко племе там, където свършва езикът му. По това
природно неприкосновено право не са сръбски не само Скопският, Нишкият и
Видинският санджак, тъй като тук говорят така, както в Солун и Одрин, но дори в
самото сръбско княжество има около 200 000 души, които говорят като жителите на
гореспоменатите три санджака, т. е. на чисто български език, следователно
принадлежат на българския клон, а не на cpъбския. Споменатите 200 000 души
българи живеят в Крушоевацкия, Неготинския и окръг до Алексинацкия окръг до град Кюприя на
Морава. Според моето мнение, основавайки се на сръбската теория за народностите,
всичко би принадлежало на България до Паракина и Кюприя на Моpaвa в Сърбия, тъй
като, обратно, сърбите си присвояват едва ли нe 3 части от България, наричайки
я Стара Сърбия. Нечуваните безобразия на сърбите отиват дотам, че те никак не
се стесняват да лъжат пред целия свят, като говорят: „Сърбин от Ниш, Сърбин от
Пирот, Сърбин от Лесковец, от Враня, Куманово, Воден, Скопие, Велес, Дебър,
Кюстендил, Самоков, Видин и н. н. ..." Ако гореспоменатите по език принадлежат
към сърбите, та тогава може да се каже, че на света няма българи, и
следователно трябва да им се даде целия Балкански полуостров. Тогава нека свободно
посърбват, колкото си искат хора. Както ще видите от копието на писмата до Г.
Юзефович, милостиви господине, истинската граница между сърби и българи е
Шар°планина. Но и[при] така начертаната от мен граница сърбите остават с
по-голяма печалба по отношение на българите, защото Гилянската каза, която
граничи с Прищинската каза, е цялата населена с българи с изключение само на 12
села с арнаутско-скиптарско население и език, нo също и във всички села, които
се намират на Шap планина, не само се говори български, но и акцентът, и самият
тип е български. Би било правилно и в общославянски интерес, ако им се забрани
да се докосват дори с нокът до чужда собственост. 3а най-голямо мое учудване,
струва ми се, че скоро ще се потвърди това, което аз предсказвах за Сърбия в
последното си писмо ... 3а това може да се заключи въз основа на белградските
кореспонденции, печатани в „Народен загребски вестник". По тези
кореспонденции излъчват не по-малко себелюбиви егоистични желалия, отколкото
синовете на гордия Албион. В тях се клевети Русия, че тя уж не желаела доброто
на сърбите, защото те били чули, че тя желаела да се присъедини към българското
княжество някои чисто сръбски места, като Ниш, Видин, Скопие и Кюстендил.
Pистич, който и без това е злобен и разгневен, като чул тази голяма неправда, която
се готвела за сърбите, започнал да съчинява меморандум до цар Александър II, за
да го отклони от тава. Освен това той мисли да поднесе и на бъдещия конгрес една prо memoria, в която с неопровержими факти да докаже, че пределите, в
които се намират сега сръбските войски, са сръбски не само въз основа на
историческото, но и на етническото
право. На такива коварно съблазнители жалби и превратни
понятия човек, който поне отчасти е запознат с Балканския полуостров, не може
да гледа иначе освен с пълна отвращение ... Свети Апостол Павел е казал, че вярата
без дела е мъртва. Същото можe да се приложи и към политическата вяра. Както в
духовно отношение човек има задължение да действува според поучението и съвета
на апостол Павел, също така и по отношение на народа, чийто член е, и на
световните отношения. Какъв съм в това
отношение, личи от изпратените от мен доклади до Азиатския департамент, до г.
Аксаков до Вас и най-после от министъра на просветата и нa църковните работи в
Белград. Моята политическа вяра почива нa следната теория- „по неволя всеки е
приятел на ближния си" и„всяка животинка скърби за своята мъка". Този
пример бляскаво се потвърждава от това,
че Русия няма приятели между чуждопленните,
следователно тя може да има здрав съюз
само с единоплеменните ѝ славяни; на те са още роби и не са свободни. И затова
от тях не може да се очаква полза преди тяхното освобождение и укрепване.
Начало на това сега се поставя в Турция. Съдбата на Русия я е определила да
бъде глава и майка на славянските племена и в общославянски интерес при
определяне на границите трябва да се постъпи така, както обикновено постъпва с
децата си добрата майка, т. е. да нe се дава ухо на внушенията на егоистичните
сърби, но границите трябва да се определят по справедливост, където се чува
сръбски език, нека бъдат сръбски, а където български български.
По този начин ще бъдат осуетени всички интриги, които в
бъдеще могат да се изявят от страна на враговете на сегашните права на Русия на
Балканския полуостров и ще останат без последствие, защото основаното върху
истината е твърдо и непоколебима като стена. Аз не само като член на великото
славянско семейство, но и като човек, от младини преизпълнен с чувства към
нашата света Русия и царуващия щастливо августейши дом на Романовци, който
винаги се е отличавал с човеколюбие и великодушие между всички други
царствуващи домове, искам чрез Вас, милостиви господине, да изкажа своето
всепокорнейшее мнение как да се установят отношенията на Балканския полуостров,
за да не се случи така, че сърбите чрез съществуващите свои покровители да
осведомят неправилно императорското правителство за истинското положение на
работите в Турция, защото освен другите си занимания аз така също се запознах и
изучих статистиката и етнографията на
Европейска Турция, особено на Македония, с
която аз мисля, че съм добре запознат ...”
Сп. Свободно мнение,
С., бр. 51, 20. хII. 1914 г., с. 707 и сл.; оригиналът е на сърбохърватски.
Писмото е публикувано в „ Документи за българското
Възраждане от архива на Стефан И. Веркович
1860- 1893 ” София, 1969, 332-334.
Приложение №2
Стефан Захариев- Пазарджик, 12 август 1863 г.
Желае да кореспондира с Веркович, макар и лично да не се
познават. Съветва го да прибегне до помощта на местните учители при събирането
на сведения за описанието на Македония. Тодор Ненов бил заместен от друг
пазарджиклия като учител в Неврокоп. Моли
Веркович да намери учителско място за Васил Чомаков.
Мъдрословесни и родолюбиви
Господине Стеф. И. Веркович! В Серес
По препоръчване на
неврокопския учител г. Тодор Ненов и от сбирката на македонските народни песни,
печатана през 1860 година, познато ми е Вашето почтено име, но нямах щастие да
Ви познавам лично, колкото и да желаех да Ви видя и опозная, но утешавам се с
това, че имам много искрени приятели, с които се познавам само чрез
взаимописание. Заради това смея да прося и вашето за мен скъпоценно приятелство
и да Ви моля като единноплеменник български доброжелател, да имате и мен в
числото на Вашите приятели и да ми пишете свободно за каквото намерите за
достойно да Ви служа. Научих, че сте решили да опишете Македония, тоест да
съчините статистическо-историческата македонска география, за което сте
достопохвални, понеже от нашите учени за жалост още никой не се е постарал да
опише тези места. Научавам, че още не сте събрали нужните материали за
описанието, като не може да обиколите сам онези места и да ги видите, за да ги
опишете точно и за това може да Ви послужат местните български учители в Македония.
Ако беше останал г. Т. Ненов в Неврокоп можеше много да Ви
улесни, но като забрани частното правителство връщането му по интригите на
Драмския Агатангел и сега техният представител Никола И. Ковачевски заместил го
е с един наш пазарджичанин[1]
който не е способен за това звание, и гърковласите там много го харесали за
добър, като не им пречел на интригите.
Ето, господине, какво теглим ние, българите от фенерските
хайдуци (разбойници)! Ако имах представа за македонските страни, можех по нещо
да Ви помогна, но съвсем не съм ходил в Македония. Ще Ви помоля в Солун или в
Кукуш и господин Васил Чомаков[2]
за учител, който стои толкова време в разположение и е достоен да преподава
високи науки , на български и гръцки, за които места го каних да отиде, но без
да е призован от гражданите, които го искат и да му кажат, каква заплата могат
да му дадат, не реших да отивам никъде, понеже може да не се получи, пък и
разноски, като няма призователно писмо не се решавах никъде да отида, но Ваше
родолюбие ако го препоръчате някъде, може да ги убедите ( местните) да го
призоват писмено. Обида е да страдат такива учени хора! И с това като направите
голямо благодетелство на посоченият г. В. Чолаков, ще задължите и мен
предостатъчно.
Г. Т. Ненов се намести за учител във Враня, където и отиде,
но неврокопчаните му задържат сандъците с книгите, та ще му направят голямо
препятствие.
Поздравявам Ви прилично и с дълбока почест оставам ваш
приятел.
В Пазарджик
[1] Атанас Божков Кръстович от Пазарджик. След
двегодишно учителстване в Гоце Делчев (1863-1865) бил също прогонен от
гъркоманите.
[2] Васил Чомаков (1828-1885) от Панагюрище,
учил в Рилския манастир при Неофит Рилски ( 1840-1843), после в семинарията в
Киев (1848-1855) и духовната академия в Москва ( 1856-1858). Автор на едни от
първите български фолклорни сборници.
[3] Стефан Захариев ( 1810-1871) от Пазарджик,
известен книжовник и обществен деец. Деен участник в църковното движение на
българите за независима църква. Положил големи грижи за просветното дело в
Македония- за отваряне на училища и изпращане на подготвени учители в тях.
Писмото е публикувано в „ Документи за българското
Възраждане от архива на Стефан И. Веркович
1860- 1893 ” София, 1969, 59-60.
Приложение №3
Вениамин Мачувски[1]-
Солун, 9 декември 1863 г.
Моли Веркович да го снабди с портрети на Иван Шишман и на Г.
Ст. Раковски. Иска също и слово на Иларион Макариополски.
Солун, 9 декември 1863
Ваше родолюбие!
Последното Ви писмо от 30 миналия месец приех. За колко
желаете да Ви съобщим за Берон и др. в предишните ми писма Ви изяснявам. Имам
нужда от един образ ( портрет) на Иван Шишман, издаден от Найден И. Татар-
пазарджичанина[2], от едно
екземплярче словото Иларионово[3]
със златни букви по време на заточението му. Знаменитият наш съотечественик
Раковски, славният и достолепният български народен писател на настоящата
епоха, на който желая да му имам образа ( портрета). За това моля Ви се, ако е
възможно, да ми изпратите едно тяло, за да го имам всякога за паметник
достопочтен.
И оставам с голяма надежда, че ще изпълните тези горестни
мои желания, имайки честта да съм Ваш искрен приятел.
Св[ещенослужител] Вениамин
[1] Вениамин Мачуковски ( 1847-1878) Мачуково.
Учи в родното си село и в гръцки училища в Енидже Вардар и Солун . Ръкоположен
за дякон на Зографския манастир.
[2] Жаджи Найден Йоанович ( 1805-1862) от
Пазарджик. Бил учител в Батак, после се
заловил с книжарство и книгоиздателство.
[3] Преди да отидат на заточение в Мала Азия,
владиците Иларион Макариополски и Авксентий Велешки отправят към българския
народ послание, по-късно напечатано на хвърчащи листове и разпратено из
областите. Названието му било „ Завет българскому народу”, Цариград, 29 IV.1861
Писмото е публикувано в „ Документи за българското
Възраждане от архива на Стефан И. Веркович
1860- 1893 ” София, 1969, с. 93.
Коментари
Публикуване на коментар